Дезинформацията за посттравматичното стресово разстройство е не само погрешна, но и опасна.

През годините посттравматичното стресово разстройство (ПТСР) е било наричано по много начини, но какво всъщност представлява то? Дали това е нещастен случай, запазен за войниците и бежанците от войната? Дали това е агресивен гремлин, заключен във всеки пациент, готов да избухне във всеки един момент? Дали вътрешната сила предпазва от посттравматично стресово разстройство? Дали вътрешната слабост е предпоставка за това?

Въпреки че лекарите са наясно с реалността на посттравматичното стресово разстройство още от 80-те години на миналия век, много хора все още имат необосновани убеждения за това разстройство. В тази статия ще разгледаме пет често срещани мита, свързани с ПТСР, и защо те са погрешни.

1. Само войниците страдат от ПТСР

Когато повечето хора мислят за ПТСР, те си представят закоравели ветерани от войната. Въпреки че ПТСР често засяга ветераните всеки може да развие това разстройство.

Осем милиона американци се справят с ПТСР всяка година, като много от тях никога не са служили в армията. Жените са по-склонни да развият посттравматично стресово разстройство, отколкото мъжете, като честотата на заболяването е 1 на 10 през целия живот (за разлика от мъжете, честотата на заболяването е 1 на 25 през целия живот.) Жените са по-склонни да развият посттравматично стресово разстройство вследствие на сексуално насилие и сексуално малтретиране, докато мъжете са по-склонни да развият това разстройство вследствие на злополуки, физическо насилие, природни бедствия и бойни действия.

2. Преживяването на травма е достатъчно, за да се развие посттравматично стресово разстройство

За съжаление травматичните преживявания са много често срещани. Около 60% от мъжете и 50% от жените преживяват поне една травма през живота си. Травматичните събития могат да включват сексуално посегателство, физическо насилие, злополуки, малтретиране, бойни действия, природни бедствия или свидетелство за смърт или нараняване.

Повечето хора, които са преживели травма не развиват посттравматично стресово разстройство. Те могат да изпитат признаци на остър стрес след инцидента, включително безсъние, тревожност и депресия, но с времето тези хора обикновено се възстановяват. Други пък изпитват тежки симптоми, които продължават няколко месеца, ако не и години, и могат да получат диагноза ПТСР.

3. Хората с посттравматично стресово разстройство са слаби

Тъй като не всеки, който преживява травма, развива ПТСР, означава ли това, че хората, които развиват ПТСР, са по-слаби от тези, които не го развиват?

Посттравматичното стресово разстройство, както и всяко друго психично заболяване, не е недостатък на характера. Някои хора, които развиват посттравматично стресово разстройство, могат да го получат поради генетична предразположеност към него – не по-различно от генетичната предразположеност към сърдечни заболявания. Други могат да развият ПТСР, защото преживяната от тях травма е била особено ужасяваща или защото травматичното преживяване е продължило дълго време.

Тъй като ПТСР е истинско биологично заболяване с реални неврологични последици, никой не може да се излекува, като просто се старае да бъде здрав. Професионалното лечение не е признаване на поражение, а по-скоро съществена стъпка в лечението на психично заболяване.

4. Хората с посттравматично стресово разстройство са опасни

Повечето от нас са запознати с класическия филмов троп – героят с ПТСР не признава, че вече не е във война, и се нахвърля жестоко върху хората около себе си.

В действителност обаче нито психозата, нито агресията са отличителен симптом на посттравматичното стресово разстройство. Всъщност основните симптоми, свързани с ПТСР, включват:

• Натрапчиви мисли
• Кошмари
• Проблеми с концентрацията
• Избягване на мисли, чувства, места и хора, свързани с травматичното събитие
• Флашбеци или усещане, че събитието се повтаря
• Свръхнаблюдение
• Раздразнителност
• Безсъние
• Чувство за вина
• Невъзможност да се наслаждавате на старите си хобита
• Изолация
• Лошо настроение

Въпреки че някои проучвания са установили, че хората с посттравматично стресово разстройство са по-склонни към насилие, отколкото общото население, тези ефекти са били елиминирани, след като изследователите са разгледали смущаващи фактори като злоупотреба с вещества и съпътстващи психични разстройства. Дори и без да се вземат предвид тези фактори обаче, огромното мнозинство от хората с ПТСР не са склонни към насилие – по-малко от 8 % от общността на хората с ПТСР извършват насилствени действия.

5. ПТСР не може да се лекува

Психични заболявания като ПТСР не могат да бъдат излекувани, но могат да бъдат лекувани.

Изследователите и лекарите са открили множество методи за лечение на ПТСР, които намаляват симптомите, включително когнитивно-поведенческа терапия, терапия с продължително излагане на въздействието на психоактивни вещества и терапия за десенсибилизация с помощта на движения на очите, или EMDR. Психиатрични медикаменти като стабилизатори на настроението могат да помогнат, ако лицето има основно циклично разстройство на настроението. Често най-полезните медикаменти са тези, които успокояват мозъка и човека и позволяват нормален сън без кошмари.

Напълно възможно е да живеете нормален живот, като същевременно се справяте и с посттравматичното стресово разстройство. Вероятно сте срещали множество хора с ПТСР през живота си – и дори не сте го осъзнавали.

Фактите, митовете и стигмата

Тъй като много малко хора признават реалностите, свързани с ПТСР, хората, които се борят с това разстройство, често се чувстват неразбрани – и за това има основателна причина. Хората с посттравматично стресово разстройство може да се противопоставят да кажат на приятелите или близките си за диагнозата, от страх, че ще бъдат възприети като опасни или нестабилни. Те могат да се противопоставят на лечението, погрешно вярвайки, че най-добрият начин да се преборят с ПТСР е просто „да бъдат психически силни“.

Митовете, свързани с посттравматичното стресово разстройство, изграждат стигма, която пречи на пациентите да получат помощ, което прави дезинформацията за това разстройство не само погрешна, но и опасна. Изключително важно е всички ние да разберем как да отделяме фактите от митовете, когато става въпрос за психични заболявания.